Хем гордо се родея с пролетта -
навред се ръся също като нея,
тя пръска щъркели, цветя -
аз всичко дето в джоба ми се вре -  

бележчици, помпони и синци -
забележителни обвивки от бонбони,
а напоследък птичета дори -
такива на които търся клони,    

но
Слава Богу - (досега!)
у нас не съм садила никакви дървета!
Макар, че знам ли -  пръскала съм аз
и жълъди, и лешник, общо взето,
събирам, ръся - пак събирам...

това
е кръговрат домашен - има диря,
а пролетта отпраши надалеч -
виж розовите пушечета по баира! 

 

Роден съм
хиляда деветстотин петдесет и осма година.
За първи февруари
това е бил един незначителен факт.
Имал съм голяма глава,
безсънни ръце
и перушина.
И майка, по-мека от сняг.

Имал съм майка,
която натрупваше край мене
пелени и снежинки.
И ме научи да ходя
по въздуха още от първия ден.
И аз ходех до гърдите ѝ
и се връщах,
и пилеех снежинки.
Е, това е измислица,
но аз си измислям
още от първия ден.

И защото веднага личи,
че нещо не е съвсем точно,
аз си спомням
как баща ми пристигна с огромен букет.
И доведе със себе си
едно премръзнало многоточие
и един стих,
на края на който стоеше думата лед.

Баща ми не разбираше нищо от поезия,
но като баща на пряспа
се радваше на снега
и на малкия снежен човек.
Този облак с очи съм бил аз.
И когато пораснах,
си помислих,
че това е метафора за снежен човек.

И когато пораснах,
си помислих,
че майка ми спря да ме кърми
чак когато снегът си отиде.
И когато векът си отиде след много лета.
Боже Господи, колко стопени стихотворения
и колко видения зад хълма.
А на хълма
са шапката и обувките на моя баща.

И сега си признавам,
че от двайсет и първия век
искам една високосна виелица.
И една стихосбирка
с красиви и далечни коси.
Роден съм с голяма глава,
с перушина
и с такава безсъница,
че откакто се помня,
снегът не заспива
и над мене вали.

Николай Милчев