Реката няма да тръгне със нас, няма да тръгне шпалирът тополи.
Вятърът, който накъдря водата и,
няма да дойде да ни проводи.  

Ще си остане на място къщата, няма да вдигне полите си каменни,
ще си останат гнездата щъркови - 
пролетта да гнезди в тях постоянно.  

Няма да тръгнат асмите, черешата, сливите, перуниките -
някъде в задния двор ще остане 
гласът, който ме вика.  

Някъде край реката, между зелени тополи, 
oще тича моето детство,
там живее вечната пролет. 

     

И тъжно!
Но тъгата, мъдрите казват, е най-човешкото чувство...

споменът е красив, но вече предимно на сън пребивавам там, къщата на ранното ми детство вече я няма, реката е там, дърветата, градината, почти всичко почти не се е променило, но не е същото, няма ми ги хората

Златните ми детски години :)

прекрасна Доре.
Хубаво, носталгично, тъжно ми става всеки път.
Връща ме на различни места, вече несъщите и на вечните, любимите, които остават все по-далече там, в детството... То е в нас и всички и всичко е непроменено... Прекрасно!

Да, мястото където винаги ще се връщаме, там ще се намираме...порастваме и се лутаме, и се търсим, а всъщност мястото си е в нас - синята птица е детството

Интересен ракурс - на тръгването, а не на завръщането. Удължава момента на сбогуване, толкова го удължава, че почти усещаме как ни докосва. Магията на добре намерената поетическа асоциация!
Поздравления, Доре!

не бях го видяла като нежелание да се сбогувам, а е тъкмо така. Връщам се постоянно на сън към златното си детство, къщата си е там, там са всичките ми обични хора...Благодаря, Вени!