Как дими планината!
С дълги пръсти мъглата
си навлича сивата риза.
Бавно тръгва, изнизва се 
към небето тъгата.
След дъжд.

Как се вдига тревата!
Бита с гняв във стакато
от поройник - побойника дъжд,
вирва стръкове. Росни цветята
се засмиват, и пак.
Неведнъж.

Как въздъхва земята!
Предусетила дивото лято,
оттръсква си мокрото тяло.
И фонтан е дъгата, цветнокосо размятан
в опит за дишане.
Отначало.



стихотворението отдавнашно, снимката от тази седмица - дълго димеше планината в есенен опит за дишане

О, да, и ние, хората, като планините, имаме нужда от живителна глътка, особено в ден като днешния - кално-студен и дъждовен. Предпролетна или предзимна - все едно, важното е да води надеждите ни към ново начало и път под дъгата.
Чудесни стихове - съживителни!
Прегръдка, мила Доре!

предпролетно, щом лято надушвам :)

По-трудно ми е такова съживително писане напоследък, годинките все пак си казват думата, дано надеждата и вярата не ни напускат до края ;)