Пролетта е със кокичев ръст.
Януари тъкмо се изнесе.
Февруарски нежен земетръс
разлюлява люлякова вечер.

На здрачаване се ражда сам
някакъв копнеж по нещо било
и разхожда тънък силует,
и разлива нощното мастило...

И луна потапя остър връх.
Пише нещо тайно по небето...
Пъпки по дърветата настръхват,
с хиляди очи ще са дърветата.
Щом прогледнат, щом се разцъфтят
вече цялото ще са прочели.

Ще люлеят топли ветрове
люлякови гранки леки, бели...

По слоговете свети късен сняг,
премята се в дола потокът мътен
и бързат облаци в безшумен бяг,
изпънати от вятъра попътен,
и долу, по големия им път
като внезапни техни отражения
нечути бели взривове ехтят -
цъфтят дръвчетата запролетени...

Гора априлска, светеща гора...
от вятъра нехаен цяла в тръпки,
с изпъната от сладък сок кора,
с издути, твърди, островърхи пъпки!
Ти си прохладна още и без лист
и синьото през клоните прозира,
на странен шум, на шепот жив и чист
неясно в дълбините ти извира
и светлата ти, буйна кръв, гора,
минава бавно в мойте уморени,
измъчени от дълга зима вени
и влива в мене топлина добра.

Опирам гръб о хладната скала,
ръце разпервам под лъчите ранни,
прелят във хребети и във била,
брат на треви и хълмове уханни.
И гледам: по пътеката край мен
едно момиче грейва във светлика,
разглежда стръкче кукуряк зелен
и нещо весело си тананика...

Гора, какво сме аз и то и ти?
Усещам нещо с дъх на кълн и шума.
То свети нежно, дъхаво тупти,
ала за него няма точна дума.

Андрей ГЕРМАНОВ