Листата напускат дърветата       бягат бързо  жълтите плъхчета   Ще потънат в морето на зимата       корабите им с корени Сърцевините им - търпение   Дърветата умеят да изчакват  - преброй до март -   На пролет ще опънат зелените платна и вятърът ще им съдейства - курс към лятото   ще натоварят някои а други ще качат пернатите туристи   които се разплащат в песни   И отсега блестят платната в мислите за лято

 

Хубаво пишеш, Марти, стигаш до душичката. Особено тази строфа ( според мен ):

Ще потънат в морето на зимата
корабите им с корени
Сърцевините им - търпение

А ей тези думи - преброй до март - нали може да си ги взема за спасителни в студовете? :)
Прегръдка!

Преброй до март! Усмивки, Доре!

Преброй до март - с дърветата, със сърцевините им - търпение! Хубаво заклинание си измислила, Доре, май че действа! Благодаря ти, ще го пробвам по-често! Прегръдка от мен!

И защото се чества като празник на поезията и музиката, на музиката и поезията - още нещо красиво като за празник:

Дъжд

Някой с шепи пшенични зърна хвърля шумно на покрива,
изгладнели петли се нахвърлят и лудо кълват:
по мъхнатите криви стрехи и по тъмните дворове
бие шумно и трака, разсипан във мрака, дъждът.

Падат тежки зърна и поникват от тях дълги класове
от земята дори до високото сиво небе
и сред тях като дяволски гибелни гъби израстват
много черни чадъри над локви от мръсна вода.

Цяла нощ трака лудо разсипан дъждът по стрехите
и кълвaт цяла нощ тези зли ненаситни петли,
а на утрото ето го слънцето пак пред вратите ни
като жълт и голям с изкълвани зърна слънчоглед.

Атанас Далчев

https://www.youtube.com/watch?v=cZABUrw4Wwo

Октомврийски дъжд


Замрежва дъжд припадащата вечер
и мокри сивите поли на здрача;
светът в мъглата е размит и течен,
по покривите тиха влага плаче;

завива с тежка хладна пелерина
подгизнали треви и мокри хора,
и устните на вятъра са сини,
и хремаво небе подсмърча горе...

Градината с кафявите дървета
протяга към луната криви пръсти;
една звезда далеч самотна свети –
дъждът е гъст
и облаците – гъсти.

И пада мрак на тежки мокри дрипи,
и няма ни дървета, ни градина;
светът в мъглата вънка зъзне грипав –
кой век сме днес,
кой ден,
коя година?...

Дъждът струи и мокри тъмнината,
а вятърът дърветата съблича;
в окото на прозореца луната
като сълза от кехлибар се стича...


Валентин Чернев