Ароматите са ключета към спомени, чиито неясни силуети се опитвам да вплътня с думите.

Вдишвам с пълни гърди. До петите опитвам да вдъхна -
Аромат на липи и на мед, топло жълто ме лъха -
и отваря се бяла врата към уютната кухня.
Баба чай ни вари, липов чай под стрехите изсъхнал.
Масата с мушама. Върху печката чайник клокочи,
зад стъклото тъма и снежинки - с нослета ги сочим
Пет керамични чаши - понащърбени, без позлата,
но е толкова рано и чисто, и чаят дими ароматен...

От прозореца влиза блед светлик и снегът бял се роши.
И обути с ботуши, до ушите увити, вече вън сме изскочили.

...

Аромат на море. Вкус на пръски солени. Бяла пяна. Небе.
Пясък. Слънчево време. Отмалели тела върху кърпи
и бели чаршафи. Мирис на свобода. Синьо-белият мирис на лято.
Смесен лъх от "Нивеа", плажни топки и водорасли

...Вятър
пълни шепи със пясъка и го хвърля, и драска
и полепва навсякъде, дори по измитите праскови...

Ухае на детство и обич! :)))

Да, детство, лято, обич

Морето навежда мокрото си лице над пясъка
и по стъпките на пеликаните гадае
деня на твоето рождение от пяната.
Вън е ден на пролетно слънцестоене,
на шестнайсетте Людовици,
ден на гасене на свещите в театъра на Молиер.
Остави прозореца отворен, за да чуеш скрибуцането на колата,
в която под вълнено чергило спят актьорите с дрехи батистени.
Колата минава през хола ти, те са готови да играят за тебе безплатно,
обаче завесата нещо заяжда, не иска да се отвори.
Ти си разочарована. Цигарите ще навредят, а кафето е блудкаво.
Елизабет, тази дето измисли елизабетинската епоха,
разбърква жарта в камината със златна маша
и поклаща глава: "Колко жалко, че никой не пише сонети!"
Людовиците се събират в ъгъла, за да поделят Нормандското кралство.
Слънчево гола вървиш по брега на морето.
Ухажват те чайки и риби ти шепнат безсмислици.
Австрийските столове не събират прах, дамаската им може да изтрае дълго.
Предрешен Людовик е уредил в краката ти интимна среща.
Дамата не идва. След едночасово кралестоене, слугинята дотичва
и през сълзи на краля обяснява, че съпругът...
Сюжетът се завързва, но зад кулисите една актриса плаче
и трябва да я утешаваш.
Едно за друго са навързани нещата - отблясъци от цветя, отблясъци от хора.
Сенките търсят в съзнанието ти своето минало,
а ти търсиш в съзнанието им своето бъдеще.
Върху косата ще завали сняг,
той ще е пудра, изпусната от несръчен камериер.
По коловозните пътища колата понася ненаписаните монолози...