През това кратко и влажно лято
маршируваха дъждовете.
Дъждовете бяха строени
и стройни, и интересни -
докато не ми писнаха,
додето не прекалиха,
дорде не ме вкиснаха
и предизвикаха стихове...

Никак не ми се щеше
да ставам лоша, ще знаете,
само че дъждовете
в юли ми се помайват,
и се почесват зад дългите
вратове, по ушите,
изобщо не щат да си тръгват,
да им се не видят дъгите!

Дъждовете се застояха -
все се въртят наоколо,
струва ми се не смятат
скоро да взимат облака,
скоро да хващат небето -
значи да се пръждосват,
да си отиват вкъщи,
да сe омитат срочно.

Отпуска да си вземат!
Да си починат през август!


Вижте сега, дъждовете,
няма да ми отказвате!

Пращам ви на Малдивите,
вървете на Бора-Бора!

Аз ще ви чакам наесен.

Вярна ви, тукашна:

Дора


  юли 2018 г

   

Много свежо!
Направо си ги представих визуално тия дъждове:))) Ако бях художник, щях да ги на рисувам сивкавосини, слаби, високи, с дълги коси покриващи лицата им, облечени в синкавосиви дълги до петите шлифери младежи..
Адмирации, marrta!

Да де, през юли, а сега, през ноември, плачем за дъжд. Опитвам се днес да обръщам в градината с правата лопата, че то и време не остана, есента си отиде. Не и не - кирпич. Хеле по вечеря се появиха тук-там по небето някои от твоите приятели - точно както си ги описала: дългополи, дълговрати и сиви, сиви, чак черни. А дано!
Много ми хареса! Благодаря ти, Марти! Прегръдка!

добра визуализация - такива са дългучи, прегърбени, с влажни коси зад ушите и дълги пръсти на ръцете, с татуировки на дъги по вратовете, някои по челата, сивкави меки шапки, шлифери, якета и никакви чадъри...може би цигара в някоя дъждовна шепа, но мокра и угасена/ много им бях набрала тогава :)

Такова е - все не ни стига дъжд, или ни е вповече, все слънцето ни заслепява или не ни достига...А всъщност ни се дава щедро, с божии шепи - такава красота е! А дъждът се е шлял тази заран, по стъпките му бях досега :)
Едно стихотворение на Живка Василева, която намирам сродна душа и перо от години.

Вероятности


вероятно съм си загубила главата
тази ми е голяма
звъни нощем без предупреждение
пълни се бързо с всевъзможни отпадъци
от думи фрази изречения стихотворения
цели книги
и разни вълнения
неРадини
не подлежи на прочистване
само да го помисля
почва да рони бели коси
и да ме заплашва
че ще ме остави вкъщи
и ще тръгне да скита
където и видят очите
докато все още гледат
искам си старата
онази
дето ми беше по мярка
когато
дюлята беше по-висока от мен
и фенерите и светеха цяла есен
дъждът не ме спъваше
а момчето от задния чин
тихичко ми придърпваше плитката
да си наглася с нея
хайдушки мустаци
аз се сърдех
той правеше невъзможни муцуни
и всички се смеехме
пръстите ни
вечно мастилени
грабеха пролети есени
зими и червенокоси лета
стриваха ги на прах
за да подушим времето
сегашното
прекалено силно вони на газ
или на липсата му
дали да пробвам
да се премеря пак с дюлята