Обикновено, тръгна ли на път,
взимам слънчевото време със себе си...

наместо чадър, неизговорено "сбогом", 
неизживени залези - алени и лилави -
пропуснали да се превърнат в пеперуди
мигове.


Обикновено имам рижа котка -
грижа се добре за рижите -
непитомни, а домашни -
парадоксални -
приличаме си по родилен слънчев белег
от безметежно плиснати
слънчеви зайчета
по стените.

Необикновено нося дъжд в джоб,
за който не подозирам,
живея в Куба
и имам черна котка,
с която лекувам
главоболието си
от прекаляване със слънце





 
 

Като прочетох, ми се прииска още повече да заприличам на мислите ти.
Поздравления за тях, и да си ги пазиш все тъй с Времето си споделени!
:-)

Рижата котка е страхотна - и в стихчетата, и на чудесната картина! А тези дъжд и черна котка в джоба - против прекаляване с липи и слънце?:) Уникална си, Марти! Прегръщам те!

слънчасали мисли :) благодаря!

Рижите са ми слабост, имаме нещо общо, а Матис ми е голямо предизвикателство тези дни с неговите котки и златни рибки :) Благодаря, Вени! Прегръдка :)

" Помня, че от всички плодове, когато бях малък, най-много обичах черешите; хвърлях ги в кофа с вода, навеждах се и им се любувах – черни или червени, хрупкави, веднага ставаха по-големи, щом потънеха във водата; но когато ги изваждах, виждах, за мое голямо разочарование, че се смаляваха; затварях тогава очи, за да не ги гледам как се смаляват, и ги пъхах, такива огромни, каквито ми изглеждаха, в устата си.
Този дребен факт, разкрива цял един метод, чрез който възприемам действителността, дори сега, на старини; претворявам я, правя я по-светла, по-хубава, по-прилягаща на целта ми. Умът вика, доказва, възразява; но един глас се надига в мен: „Мълчи, ум, да чуем сърцето!” – вика му той; кое сърце? Същността на живота, безумието; и сърцето започва да пее.
„Не можем да променим действителността – казваше един мой любим византийски мистик; - нека тогава променим окото, което гледа на тази действителност.”
Това правех аз, когато бях дете; това правя и сега в най-творческите мигове на живота си...”


"Рапорт пред Ел Греко" Никос Казандзакис

"— Аз — рече той, — когато силно искам нещо, знаеш ли какво правя? Тъпча се, тъпча се, докато ми се втръсне, та да се отърва, да не мисля вече за него. Или пък да мисля, но с отвращение. Едно време, още като дете — за да видиш — бях луд за череши. Нямах много пари, купувах си по малко череши, излапвах ги, услаждаха ми се още повече… По цял ден все за череши мислех, течаха ми лигите, истинско мъчение! Докато един ден се ядосах, засрамих се, знам ли и аз! Видях, че черешите вършеха с мен каквото си щяха, правеха ме за резил. И какво ми хрумна, мислиш? Надигам се аз тихо-тихо през нощта, претършувам джобовете на баща си, намирам едно сребърно меджидие, открадвам го. На сутринта ставам рано-рано, отивам в една градина, купувам цяла кошница череши. Сядам в една падинка и започвам да ям. Ядох, ядох, издух се, присви ме стомах, повърнах. Повърнах, началство, и оттогава се отървах от черешите; не искам и да ги видя дори пред очите си. Станах свободен човек. Гледах сега черешите и си казвах: „Не ми трябвате!“ Същото направих и с виното, и с цигарите. Пия все още, пуша все още, но река ли ей сега — раз! — мога да ги отрежа като с нож! Страстта не ми е господар. Същото е и с родината. Копнях, втръсна ми се, повърнах, отървах се.
— Ами с жените? — запитах аз със смях.
— Ще дойде и техният ред, проклети да са, ще дойде! Ама като стана на седемдесет години.
Помисли един миг, стори му се малко.
— На осемдесет години — поправи се той. — Смееш се, твоя милост, началство, смей се като щеш! Така се освобождава човек, слушай ме мен, така се освобождава — като гуляйджия, а не като калугер. Абре, как ще се отървеш от дявола, ако не станеш дявол и половина?" " Алексис Зорбас " Никос Казандзакис