Колко дни ще вали този сняг над лицето и малко и остро,
със замръзнал по устните смях, с неотронени звънки въпроси?

Колко нощи ще пада снегът над телцето със дребните шепи,
с посинелите боси крака и къдриците мокри полепнали?

Колко клечици възпламени с вдървените тънички пръсти?
Да се стопли за миг, но уви, светлината по змийски изсъсква.

И потъва отново сред мрак, в тъмнината снегът я затрупва.
Тя опитва отново, и пак... Лумва клечица, вятър я духва.

И се сипе безкрайният сняг, и от псета по-зверски я хапе.
Тя си няма трошица храна, няма спомен от бащина стряха.

Колко приказки хубави знам! Колко приказки, пълни с надежда,
със вълшебства, с добри чудеса, чийто край все щастлив се подрежда.


Тази приказка не е от тях! Тази приказка - вечно сираче,
бди на пост до покрова от сняг, скрил малката кибритопродавачка.

Тя си нямаше дом и снегът се смили, покрив бял и издигна,
в люлка бяла я залюля, вече нищо не ще я достигне.

Аз не искам да свършва така. Тази приказка ме измъчва.
Във сърцето ми сняг заваля над момиченце, и не свършва...

а просто разказвач, от най-големите.

Без щастлив финал, без възстановена хармония, без награди; никой не се връща от път, а поема към други светове - далече от болката, от несправедливостта...
Много обичам тази приказка, обичам тъгата й, белотата на снега ...
Много ми хареса стихотворението, Марти!

вледяват се,
...и не свършва!:(

Твоето сърце е в друг климатичен пояс и според мен в него сняг не вали..Но колко сърца са затрупани под дебела снежна покривка и топлинката,и светлинката спят..Дано,дано слънце се пребори с пътната обстановка в тях!И Този,който драска клечките,с които пали слънцето,да пази всички малки кибритопродавачки!
Поздрав за стихотворението,Приказна!

....аз съм за щастливия край!
Не на тъгата, Марти!*

покъртителна история, преследва ме от петгодишна това момиченце на Андерсен

омъчнителните приказки, които съм чела някога. Много ме разстройва, изобщо съм спряла да я чета, не че мога да я забравя.Винаги съм искала някак да помогна, да спася детето, да му дам обувки, да го нахраня, да променя края...няма

безкрайни сибирски полета понякога, да се чудиш как могат да се преобразяват от една нищо и никаква птица,запяла в тях;)

дреме си там на брега;) мен кучета ме яли - днес наистина си имах разправия с куче, влезе в двора и жестоко ни лая, бях готова да го прогоня с камъни, въпреки, че камък не съм вдигала досега
Благодаря

все комедии ми се гледат и играят;))
*

А за мен най-тъжното стихче е;

Минзухарко, братко,
имаш ли си татко?
Имах, но почина скоро таз година.
Минзухарко, братко,
имаш ли сестриче?
Бялото кокиче е моето сестриче
със него сме двама
без татко, без мама.

Поздравления за стихитворението!
Не обичам филми със сладникав хепи енд, но обичам приказки, в които доброто винаги побеждава.

От оня ден се опитвам да измисля най-тъжното стихотворение, което съм чела, чула (писала;) първо се сетих за "Пътека" на Пеньо Пенев, "Няма щастие, щастие няма...", стихотворението, което ме разплаква почти всеки път като го чуя е "Нося сърцето ти, нося го в моето сърце" - на Къмингс
http://sunflower.blog.bg/hobi/2009/12/09/nosia-syrceto-ti-sys-sebe-si-nosia-go-v.451234