Имало едно време... един мъж, който така и не могъл да задържи жена до себе си. Когато бил млад не осъзнавал грешките си, търсил все в другите и причините и вината.
Когато минали години... и пак попадал, уж на жената на живота си, но в крайна сметка, нещо винаги се случвало, или тя си отивала, той започнал да роптае срещу съдбата си, живота си, дори срещу Бог. След това, вече, дори не срещал жени, те сякаш го подминавали като прокажен.
Тогава.. той обърнал очи навътре в себе си и започнал да се обвинява за всичко, накрая стигнал до извода, че не търсел правилната жена на правилното място. Решил да отиде в далечна страна, в която бил чувал, че живеел велик мъдрец. Това била последната му надежда да разбере причината за нещастната си участ.
Когато се срещнали го попитал:
- Какво е любовта, къде да я намеря? Как да я задържа?
Когато човек задава прекалено много въпроси е един от знаците, че се е загубил. В неговото вътре се е загубил.
Когато въпросите стихнат и станат отговори е един от знаците, че просветлението идва. Стара истина, но... не всички я знаят все още.
Мъдрецът го погледнал и се усмихнал с онази усмивка, с която се усмихваме, когато сме разочаровани. Поканил мъжът да се настани удобно и без да бърза му приготвил чай. Докато го приготвял не го изпускал от очи и виждал жадното нетърпение на последната му надежда. Затова му обяснил, че този чай е специален и трябва да се запари, за което било нужно време.
Неспокойният човек никога няма да те чуе. Трябва първо да опиташ да го успокоиш, да притихне, да се смири, за да може поне да чуе какво му говориш. Въпреки, че да те чуе и разбере са две отделни неща.
- Имало казват, един рибар-започнал мъдрецът- който много обичал жена си. Задоволявал всеки неин каприз, грижел се за нея и, и бил верен. Но тя, въпреки всичко изглеждала тъжна. Той непрекъснато я питал, но тя нищо не му казвала. Как да обясниш на някого какво е любов, когато той никога не я е изпитвал? Как да посочиш къде греши някой, когато той не вижда грешка в действията си? Когато не си сигурен, например, как се пише правилно някоя дума, търсиш в речник и разбираш. Ами... точно тая несигурност трябва да има човек в себе си, която да му показва верния път.
Един ден, когато той настоял малко повече от обикновено, тя му отговорила, че изгубила сватбения си пръстен, докато чистела рибата на брега на морето. Така се зарадвал рибарят?! Най-после разбрал причината!
- Ще го намеря-извикал той-ако трябва цялото море ще обърна, но ще го намеря! Речено сторено. Отивал той до морето, ровил в пясъка, обръщал всеки камък, във всяка мида гледал, но... от пръстена нямало и следа. Така продължило няколко седмици... Упорит бил той, обаче, не се отказвал.
Преследвал щастието, което щяло да върне усмивката на жена му. И дори на ум не му идвало, че което бяга от теб те води към теб самия. Че, колкото повече преследваш нещо или някого, толкова по-силно го отблъскваш от себе си.
Един ден, обаче... уморен от безнадеждното търсене, седнал на брега, заровил юмруци в пясъка и изкрещял:
- Къдееее сииии???! Къде си, проклет пръстен?! Коя риба те глътна??
Чула го златната рибка, съжалила го, заради упоритостта му и решила да му помогне.
- Здравей, рибарю-поздравила го тя с мек глас-виждам, че от дълго време се стараеш да зарадваш жена си, но все така не успяваш. Зарадвал се рибарят, та чак подскочил от радост!
- Да! Точно така е! Но, не знам вече какво да направя... Помогни ми, златна рибке, моля те...
- Добре, върни се при жена си сега и всичко ще бъде наред- казала му тя и отплувала в дълбините на морето.
- Ама, как?!-изплашил се рибарарят-Какво ще направиш, какво?
Някои хора виждат само с очите си. Те имат нужда да виждат кое, как ще стане, за да знаят и чак после евентуално да повярват. Но рибката вече плувала надалеч и нямало кой да го чуе. И въдъхнал той, привел рамена и лека-полека се заприбирал към вкъщи.
Угрижен, натъжен и обезсърчен, решил, че златната рибка се е подиграла с него и просто е решила да го разкара. Загубил той изведнъж вярата си. Сякаш за миг се срутил целия огромен свят. Но не този свят се срутил, а онзи... вътре в него. Вече в нищо и в никого не вярвал. Не виждали очите му, това което той не знаел, товааа.... което в себе си нямал.
Толкова го заболяло от липсата на вяра, че почти не умрял от болка, когато осъзнал, че не вярва вече и на жена си, а след това и на себе си. Една огромна пустота задухала със леден вятър в душата му. А в нея не усещал, той, нищо и никого. Не знаел вече, ни кой е, ни какъв е бил, ни какъв иска да бъде.
Загубил себе си. И вместо да почувства облекчение от това, че тази пустота го е отървала от всички проблеми и най-вече, че вече не трябвало да търси проклетия пръстен, за да зарадва жена си... в гърдите му болката се разгоряла с още по-силен огън.
Тук мъдрецът помълчал за миг, погледнал мъжа до себе си, и когато видял лицето му като едно бяло платно, на
което все още няма и следа от бои, въздъхнал :
- Пустотата-прошепнал мъдреца-никога не е пустота. Тя е пълна с боклук. С накриво зараснали мостове. С шумолящи хартийки от шоколад, които скърцат по тъгата ти. С белези, които те хапят като бълхи, точно когато си помислиш, че си много силен. И самодостатъчен. С много, много неща...
Мъжът ококорил очи от изненада и сбърчил вежди, защото не разбирал.
- Всяка нива си има плевели, тръни, буренища, нали?-усмихнал се мъдрецът-така и в човешката душа има много боклук.
- Добре-съгласил се мъжът с неохота и без особено много да разбира сравнението-И какво станало после?-нетърпеливо попитал.
И заради това нетърпение мъдрецът разбрал, че ще му бъде много трудно да обясни на този мъж каквото и да е...
Разбрал той, че напразно му говори. Някои хора, разбират и се променят от точните думи, защото имат нужното да го разберат, както се казва... от две думи в точния момент. Имат вътрешни очи, с които виждат невидимото. И една благородна лудост, която ги е запазила добри, въпреки всички мръсотии причинени им от хората. Ето... може би точно тази доброта е най-голямото богатство във вселената! Човек спокойно може да умре за нея.
Но има хора, които не разбират от думи.
Те трябва да носят вар, цимент, тухли.. Цистерни и планини... докато болката, заради собствената им важност не стане толкова толкова силна... Толкова силна, че.. да са пет минути преди смъртта както се казва.. че да има някакъв шанс да се отворят ония ми ти вътрешни очи... и човек да чувства това, което причинява на друг! Да усеща другия така, както усеща себе си, когато изпитва глад, или нужда от сън... Когато го боли. Или просто е тъжен... Налиии... само, когато човек умира започва да вижда правилно. Когато се отърве... От себе си.
От тази тежка плът, която като една тежест на задника  му, помага на гравитацията... от там и на земята, за да се срещнат.
Съжалил мъдреца, мъжът, че нямало как с думи да му обясни, и чее... нямало друг начин, освен най-трудният за него.
- Не си търсил пръстена на правилното място-му казал, което знаел, че иска да чуе и ще разбере.
- Знаех си! Ама, аз си знаех!-извикал мъжът окрилен-Знаех си!-
за трети път извикал той. Ноо... не винаги три пъти казаното се оказва истина.
- Трябва да претърсиш всички морета, защото вълните са го отнесли незнайно къде- казал му с болка, мъдрецът, заради болката, която знаел, че ще изпита и се изправил. А на всички езици по света това значело, че разговорът е приключил.
Следва продължение🙂 

ПРЕКРАСЕН РАЗКАЗ

благодаря за коментара!