Нетърпеливи в самотата си,
нетрайни,единствени и непоколебими.
Със знайни имена, незнайни,
самоуверени, неутешими,

очакваме, откак сме се показали,
откак черупките си сме строшил.
Откакто плуваме, пълзим и лазим,
откак вървим върха със сетни сили...

Очакването ни държи на пръсти,
изправени и звънки като струни.
Очакваме обаждане, мъжа си,
детето, майка си, денят да мине...

Очакваме да станем по-щастливи,
обичани, авторитетни
и пак да дойде Новата година,
и филмът да е весел, да е цветен.

  Очакваме да ни се случи нещо
и всеки до последно се надява,
защото да очакваш е човешко.
Да не очакваш - страшно.  
Свобода е  

Свободни и щастливи с неочакваното!

Предпочитам Вселената да има планове за мен :) Благодаря :)

Да се хванеш за зелено...
Това кротко човешко очакване "до пролет, до другата пролет", което ни държи под ключ тук, отсам свободата.
Май че всички сме за лободата:)

Чудесна игрословица в звук и асоциация!
Прегръдка, Доре!

а как обичам зелено, първата коприва, първия лапад..виж лобода само на думи - не съм готвила и дори не я познавам.

Свободата не е за хора, може би за птици, може би за духове...само за тези, които могат да бъдат над човешката същност, непоносимата лекота на свободата

Благодаря ти за времето, за добрите думи - да ти се връща доброто!

- Отиваме в Лободия да се научим от полуробите, - каза Паридай.
- На какво биха могли да ни научат едни роби? - запита Хаймана.
- Робите пазят традицията и знаят отбранителните клетви.

Лободия. Население около 27,3 милиарда съгласно преброяването на човечетата през 7502 година. Територия 154,8 км.кв. по пълнолуние. Флора: трънки, джанки, пънове, дървета, борчета, лютики, коприва. Фауна: магарета, маймуни, тъпири, двуглави орли, зъбати червеи, дългоопашати магазини. Промишленост оловно-желязна. Главни градове: Камънак, Дългарък, Железняк.
Религия: вярват в Двуликия, който пази ключа на омразата и му принасят двулики жертви.
Търговия: всичко в Лободия се продава евтино и се купува скъпо. Така непрекъснато се появяват и изчезват огромни богатства.
История: Преди много еони народите на Лободия са се поробвали взаимно, като болгярите на поробените преминавали на служба към победителя. За цар избирали най-чуждият болгярин, който доказвал лоялността си чрез поробване на собствения си народ. За това последните три еони всичките народи са били поробени и всичките са победители, т.е. полуроби. Редовно болгярите се обединявали срещу царя и го егзекутирали чрез отсичане на стола му. От това наказаните умирали в страшно разстройство известно под името революция. Поради това всеки загубил стола си го наричат революционер.

- Като можеш всичко да загубиш, то защо ще се пъхаш там? - запита Хаймана.
- Правилото на рода Паридай е, че всеки един трябва да отиде в Лободия, казваме "да отиде на свобода", да познае леките пари, горчивите пари, черните души, големите души... за да може да ги разпознава и избягва.
- Хм, може би такъв е и чука на вампирки - хайде да отидем в страната на вампирките и да се научим да ги разпознаваме.
- Не може да има страна на вампири. Та няма да пият един от друг, я. Те могат да виреят само сред простаци.
- Така излезна, че ние с теб сме простаци.
- Да речем, че сме били. Но откакто търсиме чука и не сме срещнали никакви вампири. Следователно или не сме вече простаци, или сме вампири, или кръвта ни се е прокиснала.
- Прокиснала, ами. Чукове сме ние с тебе.
- Ще потърсим баба Яга за кръвни проби. Тя също някъде в Лободия живее.
- Откъде-накъде?
- Дядо ми е разправял, че има там цяло село с първокласни вещици - нос като банан, ръце като корени, очи като мъгла, зъби като тесли...
- И на мен баба ми е разправяла за такава, но аз си мислех, че описва съученичката си Мажена. Казваше, че била красавицата на класа.
- Така ще да е. В Лободия честват Двуликия като давят Мажена.
- Хайде да не ходиме там - всичко знаеш, пък и имам лошо предчувствие.
- От знание до познание има планина път. Ние отиваме там, за да се научим да разпознаваме. Ако се боиш, то се застраховай в мъгливия град.
- Да, знам, десет към едно. Ама, ако се върнеш. Сега ми е ясно как сте натрупали богатството на рода - залагаш живота си, отиваш за една година в Лободия и после грабваш Фортуната, дето за десeт живота не можеш да похарчиш. Ловя се на бас, че си се застраховал солено в Кулата.
- Прав си - това ме пази. Та как бих си позволил да умра и да ми избяга Фортуната.
- Такъв ви е рода - за грош във вулкан влизате. Но както те знам, скрил си пет пари у дома и на всяка цена ще се върнеш да си ги прибереш.
- Такива сме. И всички от рода стоят от тази страна на Стикс и стискат здраво обола си. Това ги пази от склероза дори и там. А, ето ги и кулите на Юмрукчал. Стигнахме до Лободия.

Юмрукчал

От самата граница ги посрещнаха юмруци. Вдигнати.
- Олеле, предчувствието не ме лъже - след като от границата е така, то ясно защо мъгливите са на кяр и при десет към едно.

Навиците на юмруците са такива - стиснати. И да ги питаш и да не ги питаш те си знаят своето. И приказват без да се отварят. Ето какво разказаха:
Ние се бориме за изкореняване на юмруците. В Лободия юмруците са виновни за всичко. Стиснати са. А ние сме все голи и боси. Но сега ще се справиме с тях. Естествено, на юмрука с юмрук. Заели сме се сериозно с обезюмручаване. Ей, вие да не би да сте юмрукчий?
и с тези думи натикаха нашите герои в една голяма зала пълна с залиняли полусвалени юмруци.
- А вие защо не се отворите малко?
- Душичките сме си стиснали, да не излетят.
и простичко, с юмруци, обясниха, че душите им са големи, толкова големи, че не се сместват в Лободия. Но сега страната управлява цар Юмрук и ще ликвидира тези юмруци, дето тормозят душичките им.

Но нашите герои вече за нищо не питаха, защото всичко казано с юмрук, биваше с юмрук подчертано.