Живеела тъдява една сврака -
разбира се  - хитра и със два крака,
с дълга опашка -
  както се полага,
с огледалце в гнездото -
ювелирна направа -
с шепа пайети,
с две кълбенца прежда,
но неразговорлива - 
никаква надежда
да кресне - изобщо
няма намерение
и вечно е в умислено несвраче настроение.

Другите свраки подвикват,
крещят, сговорно стряскат
птички дето спят,
прелитат над някой
          скрил се горски жител 
и го разкриват с предателски викове.

Подигравчийки - заедно злорадстват
без нашата сврака,
тя не участва! 

Стои си горе в гнездото на бора,
стои си кротко,
само се кокори -
ето сега изгрява луната
и свраката литва насреща и -


маха и маха,
и маха с крилете си малки -
луната е все тъй високо,  

Закалка
има мълчаливата сврака
от празните опити да стигне луната,
когато е кръгла и сияе златна,
изобщо не изглежда далеч и необятна,
и винаги птицата  се връща обратно
без луна в човката...

Колко неприятно! 

А другите свраки зад гърба и бърборят
колко е смахната, там горе на бора -
луната, злословят, и върза езика,
затова е такава
неразговорливка.

... Луната е все тъй недостъпно висока  
и се мъдри над бора
усмихва се широко
като лъскава тепсия
и
сякаш се надсмива на нашата сврака,
а така не бива    

Нали се опитват да си я клъвнат.
Много, много ми хареса!

Завъртя ми се тази неразговорливата, заглавието висеше месец и ме предизвикваше - остава сега и да я направя :)

Странна сврака - и много симпатична.
Дано някога, по погрешка макар, горделивата луна се заплете в клоните на високия бор:)
Прегръдка, Доре!

с оглед сврачата ми натура, няма как да е обичайна тази птица, зяпа луната, дреме си горе и все надява някой ден да и падне в гнездото ;) Прекрасна есен, Вени!