Преди повече от пет  години бях в един медицински център тук, чаках и чух разговора на един възрастен човек с жена от персонала, може би медицинска сестра. Дядото ( мислех си, че е около деветдесетте) искаше някой да му изреже ноктите на краката, може би е било ранна пролет - март или април. Сестрата се опитваше да го изкара от сградата, обясняваше му, че няма кой да извърши тази услуга в техния център. Тогава се попитах честно - бих ли изрязала ноктите на стареца? Не бих - отговорих си.  Не съм толкова извисена, не съм толкова добра, не съм смирена, не съм достатъчно богоугодна, не съм истински милостива - има един просяк тук, който изглежда като залят с мазнина, така невъобразимо мръсен и отблъскващ, че понякога си мисля - ако е проверка? Ако са ни го пратили, за да видят колко сме милосърдни и човечни...А ако Исус е изглеждал така? И си давам сметка, че човешкото ми аз никак не ми се нрави, изобщо не се харесвам такава гнуслива, такава страхлива, несигурна,  колеблива, вечно съмняваща се...Обезчовечаване - от сутринта съм с тази дума - буца в гърлото, с нищо не съм по-добра от другите, но човешко е...Важното е човек да си дава сметка, да се опитва да се промени, да се смири. Съкрушена съм последните години, просто съкрушена от лъжата и лицемерието, от подмяната на света, която стигна своя връх - и все не стига своето дъно...


Жегите не ни правят повече хора, сякаш напротив... Озверява се - леле пък комарите как ме вбесяват! :)))

Писала съм преди много време едно средюлско стихотворение. Забравям си мисълта от жегите, направо ми се изпарява умът, особено пред компа е като пред фурната :)


Лятоска на къра.
Джан-джун - няма хора.
Радиото дъра-бъра.
Пек и въглени умора.

Лятоска - гюрлюк до пояс.
Троскот - бесни треволяци.
Нацелуваха ми кожата -
стършели. Бръждят рояци.

Лятоска по тревокоса.
Изтъпанило се слънце.
Няма ризка. Жадно, босо.
Пие влагата до дънце.

Лятоска е изкласило
прегоряло русо жито.
Свидно слънце! 
Слънце мило, нещо исках да те питам...

Аз често виждам много възрастни хора, често мъже в супермаркетите - едва се движи, но трябва да си купи нещо все пак. Предполагам близките им/ ако имат такива/ са далече, може би в чужбина. Има частни домове или хоспитали, но предполагам са скъпи.. Вероятно е нужен някакъв патронаж. Аз също често си задавам такъв въпрос - бих ли работила в такава служба и отговорът е същият. Аз го наричам "озападняване" - моделът при, който връзките между поколенията са скъсани и всеки се справя сам, тоест няма задължение и дълг. Обезчовечаване е доста строго - едва ли има много хора, които биха дарили безкрайна любов.

Винаги се сещам за "Стаята на Марвин".

Не знам дали са две в едно...
Това за обезчовечаването е голяма тема...
Дали бих изрязала мръсните, занемарени, втвърдени нокти на някой старец? Правила съм го - вярно, на близък, на свекър ми. Доживя до 97 г. човекът и сигурно можеше и още да живее - без високо кръвно, без всякакви болежки. Идваше при мене - бях любимата му от трите снахи, и искаше да му изрежа ноктите. Не само ноктите, а и мазолите. И не питаше, не молеше, гледаше ме хитровато и ме пробваше. Иначе беше много добър човек и аз изживях смъртта му тежко - година време не можех да свикна, че го няма. Но помня погледа, който не откъсваше от мене, докато се борех с мръсните, твърди израстъци - ехиден. Може би беше маска, да скрие притеснението му, макар че свекър ми беше всичко друго, не и чувствителен и деликатен. Гледаше ме присмехулно, а аз продължавах, навела глава, и се успокоявах, че всичко е наред. Това беше бащата на моя съпруг, беше в немощ и кой, ако не аз, трябваше да му помогна? Да де, но онова със смирението не ми вършеше работа - може би бях прекалено млада. Не въздигаше човешкото в мене, а го стъпкваше, унижаваше. Така го чувствах. Може би ако аз сама предлагах на стареца да му изрежа ноктите, ако настоявах, ако го убеждавах, всичко щеше да е наред. Но така - с този ехиден поглед със съзнанието, че пречупва волята ми, човешкото в мене... Мисля, че много жестоко се съдиш. Невинаги смирението и снизяването са очовечаване, особено ако не са минали през сърцето - човешкото има и други измерения, свързани с нравствено извисяване.

А за другото от единството "две в едно" - великолепие от средюлски образи! И това "бръждят" - сигурно нещо средно между бръмчат, летят, жужат:))) Лятоска по треволяка - много ми хареса това дълбоко познаване на проблема с юлските горещини на къра - явно не само от радиото:)))
Прегръдка, Доре!

мисля си колко е безмилостна старостта, ако я доживееш - малцина са успели да съхранят дух, ум и физически да не грохнат. Заглавието е подсилено, явно тогава съм била нещо на емоции, винаги е било така, не само в нашите забързани времена...Ясно, че ще е по-трудно в съвременния свят за хора, които са от друго време - въпреки, че една част от тях се стараят, стараят се да не изостанат ... За мен е най-тревожна липсата на съчувствие, неуважението - въпреки, че са взаимни процеси - все враждуват млади и стари, все спорят, а няма и как да бъде иначе - за жалост малко са склонните да се вслушат, да се поставят на място. Изобщо не става въпрос за пари - може би всеки би извършил дейност,която му е противна и неприсъща, взависимост от заплащането. Без пари ми е мисълта, просто от човещина и милосърдие

а темите са много, и обширни, и нееднозначни ...Просто пример, който ме замисли. Ти си душа човек, личи по думите ти - човек се издава с думите, те много добре го предават. Рядко някой успява да се скрие и да излъже. Вярвам ти, че си способна на подобно милосърдие, случили са близките ти стари хора на човек. Има едно стихотворение на Иван Радоев, което обичам да цитирам - Озверяване

Аз съм склонен да ме няма.
Да изплюем последните си думи -
да си дадем оцет вместо вино
и векът да си измие ръцете.

Аз съм склонен. Ето я бездната!
Да свалим лицата си - безмолитвени,
и с едно остро обръщане да се погълнем!

Аз съм склонен на тоя световен финал.
Но... да оставим децата си на хълма.

Все някой трябва да ни прокълне.

1990