Стоя все тъй далеч от помъдряването 

и въобще не искам да го видя и да го зная

 Прилежно обикалям в невежи цветни орбити

на минус двайсет – трийсет години 

неговото вечно дърво в градината на тъгата 

с очите примижавам за всеки случай –

мержеляви всичките дървета са еднакви – 

тъй лекомислените мои кораби на дните 

потъват неизменно в залеза 

и няма оцелели  смях 

плач и тънички минути 

които да си изкова на пръстенчета за верига

 за да остана в някой ден преди да е потънал корабът му

  Ще си напиша този стих наместо люлка 

под  люляк цъфнал в есен ще се залюлея 

под ниското му слънце ще стоя –

 преди да е залязло  да ме залива светлината му 

ръцете в скута ми да си почиват

 а под краката ми красиво да се плиска залив –
зелената трева на ден от който

няма да си тръгне слънцето 

и няма да порасне нощ –

висока и самотна катедрала 

и ти ще знаеш винаги къде съм – 

на люлката под есенния люляк в измислен ден

 безкраен като сън любов и сбогом  

Харесвам философските отстояния - от тъгата на мъдростта, от зрелостта на есента, от все по-ниско слизащото слънце. Отстояние и възвисение. Получило ти се е много добре!
Поздравления, Доре!

Написала си нещо от моите мисли, но подредено, красиво и завладяващо.
Дори има сравнения, които мислех, че са мои:).
Твоите са изящни, а моите не.
Ще пусна скоро моите брънки.
Поздрави, прекрасна Доре!

отстояваме се някак, хич не ми се ще да знам и виждам, все по не ми се ще

Поздрави, Вени!

може да е и по твоите мисли, предполагам имаме сходни мисли - ние, хората, стихотворението е отпреди 15 години, публикувано е в първоначалаен вариант в сайта, в който пиша вече близо 20 години, снощи ми попадна и го пуснах тук

и даже опашка съм му сложила

далеч стоя, не ща и да пристъпя,
08.01.2015
но то, проклетото дърво, стърчи
и хвърля сянка, понякога е толкова голяма,
че вехнат другите дървета,
гората оредява и тогава
и да не искаш те боде в очите
навира клоните си под носа ти,
намира те, само те стига,
и да се правиш че не е пораснало
и че го няма
няма смисъл...
и как да имаш мисли като пух
и как да си хвърчиш из небесата

все рано или късно
ще те закачи,
ще виснеш върху клона
... дървото на тъгата

Порасна тревата,
дърветата се раззелениха, помахват с клони винаги на някого,
а помъдряването - вечно дърво в градината на тъгата,
се забелязва все по-отдалеч от всички мои кораби на дните,
които
се отдалечават и
неизменно потъват в залезa,
където се разтварят
смях,
плач,
онези важни, златни
тънички минути за брънки,
които да си сторя котва -
да се закотвя,
да остана в някой ден,
преди да е потънал корабът му,
когато спре дъждът -
да си напиша този стих, наместо котва,
пристанище и кораб, а и
люлка,
под неговия люляк
да се залюлея,
под ниското му слънце да стоя - с лице на запад
ласкавият залез
да ме залива с светлина,
ръцете в скута ми да си почиват,
а под краката ми тревата да се плиска
да пее синьо (the blue devils) зеленото и залезно море
за този ден,
от който няма да си тръгне слънцето
и няма да порасне нощ - висока и самотна катедрала,
и ти ще знаеш винаги къде съм -
гърбом
на люлката под люляка в това стихотворение за ден
безкраен -
безкраен като сън, любов и сбогом.


17.05.2014

Облаците се събират и разбягват,
досущ небесно майско стадо,
ту вятърът натири ги на запад,
ту ги изпусне, ту ги изпогуби...вали,
вали, вали - расте тъгата,
градината и - лабиринт за губене.
Не се изгубвай ти, земята дръж в хватката
на ясния си поглед
а котвите на слънцето, луната
ще те държат над билото на болката.