Бързам да изпреваря дъжда. Небето гневно се мръщи.
Слънцето стреля в гърба. Взрив и зари откъслечни.  
Вятърът е навред. Броди с ръце в джобовете.
Крачи назад-напред, бута се между хората.  
Бързам да изпреваря дъжда - пазаря се здраво с небето -
Задръж, моля те, засега. Забравих чадъра в антрето.  

Обикновено нямам против, даже да ме намокри до кости,
обаче със възрастта ставам захарна...Трябва ми думата...Троскот!   

Не е троскот - тръстика! Бъркам от близост думите.
Свраката нещо вика - подиграва се на ума ми.

   Колко галантен дъжд! Как търпеливо изчака!
По прозореца мокри следи. Небето след мен заплакало.

Кротко, безмълвно вали. Все едно преглъща сълзите.
Дъжд на шега. Дали вече си връщам шегите?  

Светли самоиронични мъдрости преди тъмната Неизбежност... Приветствам такова достойнство.

писах го наум докато търчах до Спиди - съвсем в реално време, а като се прибрах ми попадна песента и някак сами се вързаха. Чувството за хумор помага да се самопреглътне човек :)

Поздрави! Благодаря!