Липсват ми до рев едни невръстни,
едни зелени и наивни времена.
Със залепени сладки детски пръсти 
от захарни петлета във ръка.  


Едни такива боси, приветливи,
разчорлени, безгрижни и добри -
със утро дето бавно си отива,
със дълги, топли и лилави дни.  

Едни такива кръгли и големи -
с златисти песъчинки в зениците -
очите детски,

дните едно време -
изглеждат ми еднакво сини птици -

които се преливат във небето 
и го придърпват нисичко над нас...

И газехме земята на небето,
звезди беряхме си от всеки храст...







   

Много красиво - и образно, и пламенно, и носталгично! Поздрави, Доре!

Благодаря, че четеш! Как намираш време? Съдейки по себе си... изобщо не успявам да прегледам повече от пет души в блога:)