Как се обичаме от разстояние!
Все родни хора!
Родни бащи и родни братя
по кръв и говор.

Как се събираме по празници,
как все по-рядко
се гледаме в очите гладно
и се намятаме с мълчание
необяснимо и неловко.

Обидно...обедно до нетърпимост
и просто толкова.

Обичаме се официално! Да.
Свръхпоздравително... и подозрително.
От разстояние.

До отмъстителност.
Тревожим се. Напразно!
От трепетна дистанция.
Най-близки.
Родни хора.
А разстоянци...

Родни хора - разстоянци...

по-близки с чужди хора... Безрастоянци.

"От разстояние"...
Нямам го това усещане, особено към най-близките роднини - мои и на съпруга ми. С някои се виждаме веднъж на няколко години, но са ни все така мили, както преди, в най-младите ни, щастливи години. Винаги се радваме да ги видим, мисля, че възпитахме и децата в това, на всяка цена да съхраняват близостта с роднините:))) За съжаление, понякога усещаме тази отчужденост, резервираност... мълчанието, за което говориш. Уж разбирам - времето, разстоянието, грижите, амбициите, различният начин на живот - всичко разделя, прави ни "разстоянци"... и пак недоумявам - сигурно ние с мъжа ми не сме в ред, защо за нас нищо не се променя? :)
Много точни попадения в пресъздаване на мъчителното усещане за раздалечаване, за отстиване... Прегръдка, Доре!

та покрай историята...Размисли в рими.

Благодаря, Катя! Благодаря, Вени! Добър да е декември!