С времето губя материален интерес към света. Все по малко ме вълнуват новини, събития, клюки, хора... Вълнува ме морето с вълните си, вълнуват ме облаците с високите си бели памукови кули, вълнуват ме дърветата с единствените корони пред които свеждам глава,  вълнуват ме тревите, разлюляни от вятър сред поляните, вълнува ме пътят. Притегля ме сутрин слънцето.  Сграбчва ме. Похищава ме. Изцежда ме слънцето. Запокитва ме в ленивия следобед сред ленени бели измалели мисли.    Дърпа ме вятърът. Завърта ме, завява, отвлича ме вятърът и ме носи, докато му омръзне и ме зареже никъде.
Дъждът ме размеква... заради калта, разкалва ме, размива,  разприда ме до нишка и буква, заприда ме с чисто име и ме предава понякога на сълзите.   Вълнува ме целият този летен летящ нанякъде свят   вятъра на лятната сянка който обикаля пладнето изниква като че ли от нищото   и е бял като шала ми който краде и отнася
към слънцето над короните между облаците   

за да се почувстваме достатъчно малки, но пък затова –достатъчно свободни и волни в този летящ на някъде свят като бял шал. Поздрави за настроението, което пръскаш!

И аз така, Марти! Но не мога да го кажа така хубаво като тебе! Благодаря ти! Мисля, че вчера съзрях по вълните да плува бял шал, сред чайки и гларуси - твоят ли беше? А вятърът даже по пладне е силен - гони лятото в дюните, то малко подсмърча, но още е тук, още е с нас, още малко...
Прегръдка, мила Марти! Чудесно настроение създаваш с обичливите си постинги! Обично и щастливо да ти е!

защото ме изричаш ***

и прекрасна, извън, навън...колкото повече съм сред дърветата и тревите, толкова повече се отдалечавам от хората ..има едно стихотворение на Андрей Германов, което ми е съвсем по мярка

Отдалечаване
Андрей Германов


Когато много силно те боли,
недей посяга да мъстиш:
омразата изпепелява онзи,
който мрази.
Когато много силно те боли –
отдалечавай се!
Отдалечавай се
през времето – от дребното,
от близкото, от болката, от писъка –
нали след десет хиляди години
в голямото безсмислие на Космоса,
сред здрача на Великата Прохлада
ще бъде все едно дали сте се целунали,
прашинки две, докоснати в безкрая,
нали ще бъде все едно
дали те е боляло?

Отдалечавай се. Потъвай в своето.
Със живата вода на свойта сила
Напръскай живата си рана.
И любопитните да видят после там,
където е ударила стрелата,
как светят бистри капки златен клей.
И тъй, додето
златен
станеш
цял.

на морето - блажена :) Не знам, понякога си мисля - не са нужни думи, но не сме дорасли, не сме еднакво чуващи и виждащи ( хем да си пораснал, хем да си дете, това е - да не си забравил нищо) Прегръдки на теб, на морето и дюните, на вятъра :)

НебЕли - затова сме съседки по тераса ;)

"Отдалечаване" -то, ми хареса!!

допустимо е и един друг вид отдалечаване, за него говори името на една кръчма - „Скарат ли ти се в къщи, ела пак!”. Само че се иска повече решителност:))

СВЕТЛИНИ
Телата ни са осветителни... И никога
не е възможно друго електричество.
Щракни ключето... Нека разрушително
да те наричам матово величество.
Аз те наричам винаги разсъмнато...
Наричам те запалено и ярко.
Косата ти навсякъде е плъзнала
и ми напомня бебе във кошарка.
Аз те завивам само с мои книги.
Не ги чети – накъсай ги на ленти.
Ако не можеш да извикаш стига,
пусни мига – да оцвети момента.
Ела едва... Едва поискай всичко.
Поискай рими – голи и протяжни.
Аз те обичам винаги на срички.
И те деля на много и на влажно.
Не те деля – събирам ти зърната.
Не ти говоря – само ти говоря.
И ми тежиш, защото светлината
престава да е някаква опора.
Защото светлината крие бръчки,
ти продължаваш да не ме познаваш.
Аз нямам име, но сега се връщам
и пръстите ми върху теб изгряват.
След десет дена и след десет нощи
ръцете ни ще ослепеят малко.
Не ме запомняй – забрави ме още.
Вземи една отчаяна запалка
и запали каквото ще се пали.
Сега е цяло и е упоено.
Ако е рано – нека е едва ли.
Ако е късно – да е осветено.


Николай Милчев