*
Има дни, в които се чувстваме стари колкото света.
Крилете ни са кални - като на онзи изгубен ангел на Маркес-
окаяници край сметището на надеждите и илюзиите си -
тътрим окаляни нозе
и пада над нас мрак,
и ни вали поройният дъжд,
и ни се струва че няма да съмне -

край, финито, енд, конец и точка.

Апокалипсисът идва, когато изоставим детето в себе си.
Когато забравим, че то е там - вътре в сърцето ни.

Не ме забравя то и ме спасява винаги.
То първо вижда светлината и
първо чува ромона на ручея,
и първо то морето помирисва.
Разбира говора на вятъра в короната на ореха и птиците, които чуруликат.
Калинки по пръстите си слага и им пее. 
Обича да се смее.
Не се бои да е щастливо,
да прегръща.
Бърза 
да разпери ръце и да хукне по хълма надолу срещу света.

Понякога покарват и крилете.
Крилете пак израстват
и ангелът един ден отново
се прибира 
на небето.




*Kогато отстъпи детството, настъпва апокалипсисът.

Пожелавам ти светли празници и да няма "край финито енд конец и точка" на детството и детето в теб!

Христос воскресе, мила Марти! Детството не може да свърши - напротив, с всеки изминат ден, отдалечавайки се от него, ние се приближаваме, защото животът - както и всичко природно около нас, се движи в кръг. Като при сезоните. И ето пак е пролет! Весели празници, мила Марти!

Светли празници! Мир и благодат!

Нека е така, и детето в нас е прегърнато и утешено. Светла седмица на Великдена!

Точно такива са и моите усещания, но ти си го казала не само много точно, но и прекрасно. Това е едно от любимите ми твои стихотворения. Този Апокалипсис...смазва понякога...Да послушаме детето!
Христос воскресе, мила Марти!

Воистина Воскресе! Нека е живо и прегърнато детето в нас.

Много точно усещане имаш, Дора!
Казала си всичко с най-подходящите слова и асоциации.
И при мене е така, изпусна ли дори за миг спомена за детството, чувствам се излишен, ненужен, безполезен. Сега, като ме накара да се замисля, то е, защото съм най-възрастния от двата рода, които са се сродили, за да ме има. Отлетя дори единственият ми брат преждевременно, а беше по-млад. И няма вече на кого да се оплача, когато ми е тежко, или да попитам за някоя подробност, свързана с дедите ми... Страховити чувства... Извинявай.
Бъди здрава и щастлива!
П и е р

барометър :)

трябва да държи камертона през цялото ни животодефилиране, Небесност. Точно така! :)

Да. Детето да е живо и обичано, да не го заключваме и оставяме на тъмно. Детството е приказна земя, раят за повечето хора.

понякога забравям и губя не почва - небе :(

да бъде цял живот уловено за ръка :)

Писмо до малкия принц

Здравей. Не сме се виждали отдавна.
Единствено звездите пазят твоя смях.
Надявам се, че си добре. Не си пораснал.
И още имаш роза. И овца.
А ние тук броим вместо звезди – монети.
Картографираме си плитките души.
Фенерите угаснаха. Не светят.
А пък Земята … бавно се върти.
И залезите идват много рядко.
А хората са тъжни същества.
Но всеки си е крал /поне за кратко/
във царството на свойта самота.
Не пляскаме с ръце от възхищение.
Горчилка пием… Може би от срам…
Едно голямо земно затъмнение
се вижда сигурно от твоята звезда.
Сърцата ни са слепи. Много слепи.
/Защо тогава имаме очи?
Щом няма как да видим със сърцето си
същественото…И така…Мълчим…/
Опитомяваме си чувства. Не лисици.
Цветът на житото остава неразбран.
…
Понякога дочувам сред звездите
камбанките на звънкия ти смях.

Caribiana

От тишината на проникновенията и винаги настръхвам. Но, не е ли така с всяко Чудо промъкнало се в твърде земната ни неприказност ...