Вятърът е отвън.
Люлее се силно.
Прав върху детската люлка.
Нагоре - надолу.
Прави все по-големи махове.
Засилва се със приклякане.
Люлее се вятърът прав върху детската люлка.
Махат му тревните стръкове,
махат му стръмното, равното...
Вятърът се засилва почти до небето,
скача от люлката.
ПО тревата търкаля се.
После се блъсва в стъклата - звънтят от главата му вятърна.

Вятърът си играе като бездомно дете.
Сам е навън. Изоставен.
Стъмва се.
Плаче.
Няма с кого да играе.
Няма кой да го прибере...

Вятърът е отвън.
Самотно бездомно дете.

Прекрасен стих, Марти... и снимка.
Поздрави !

и вярно ,ми се струвa. ..

Благодаря, Таня. Снимката може да се нарече "Под корема на акулата";)

ЧБМ!

и все по-верен ми се струва.

(Надявам се и адресът е бил правилен ;)

ЧБМ!

Вятърът е най-емоционалното дете, нежно и разрушително едновременно, непрестанно изпитващо силата ни да обичаме.

вятърът е свобода - изпитваща силата ни да обичаме:)

е вятърът. Актьор. Ролите му са повече от тези на луната. Той е несъмнен вдъхновител, но когато отнякъде пищи SOS е и сигурен спасител. Чудничка рисунка си му направила, Небесност!

Стана ми мъчно за вятъра...

Вятърът, който чертае пътищата на мисълта ни-
"Нагоре - надолу.
Прави все по-големи махове."...
Поздрави!

и не го познавам. Честичко ме намира и се вмъква в стиховете ми. Луната и тя - всякаква:)

Благодаря, НебЕли! Поздрави!

аз го чух за първи път така като изгубих татко, бях убедена, че вятърът навън е сираче, което плаче, та се къса

Поздрави!