Любовта мина съвсем наблизо.
Дъхът и запали свещите на думите им.
Горяха шеметно. 

Мария е море.
Вълните и се гонят, 
блестят по шията

                                                                                                               на acualia
В косите на реката
една лилия бяла

Морето е само. Пустее плажът.
Прибрани са чадърите и шатрите.
Вилнее вятър - с жестове разказва

Димитровден дойде. Ден-межда и врата на циганското лято. Тази седмица е някак колеблива - сякаш есента се чуди да пусне ли лятото съвсем да си ходи, да не го ли пуска още... Викам да го задържи още малко. Няколко дни поне. Светията да не...

 Дотътри ги вече. Куфари с вятър, дъжд и листа...Строи ги и стои до тях обречено. Как се покани само есента!
Тези дни попаднах на чудесни снимки, оттам пристигна и заглавието на темата ми - "Куфарите на есента". А сред снимките - стихотво...

 Да изразяваш себе си е такова щастие...
(...Има хора, чийто живот преминава без да се опознаят,  без да съумеят да бъдат себе си, докато някой не ги представи на тях самите...)
Човек заслужава щастието си, рано или късно,

  За белотата са нужни вода,
простор,
вятър

Така и не ми разказа приказка, освен онази за Кел Хасан. 
Приказките били измислици - е, да де! Да не би да не знам?!
Животът проправя си русло. Тече. Бавна. Бърза река.

 Лятото си обира краката и крушите,
нарамва си жараваните небеса
и с една писана синя каруца се изгубва

 Тревогите и страховете и понякога са толкова големи,
че биха из глоз га ли разума и до "а",
ако ги допусне твърде близо.

 Всеки си мисли, че неговата трагедия е най-голяма.
Всеки приема своите проблеми за най-сериозни.
И любовта и тя е най-голяма, когато ни се стовари.