Онази нощ, когато летяха и падаха звездите,

а ние бяхме песъчинки на брега.
Ти помниш ли звездата, която
заплете се в косите ми и спотаи се,
(...тя там стои си оттогава)?
Ти помниш ли вълните как се гонеха 
за нашето внимание, а ние -
до корени погълнати от себе си, 
за всичко ослепели, оглушели...
Светът се беше свил до зеница.

Ти помниш ли? Разбира се - не помниш....

Онази, лудата звезда, тя мира не ми дава.
Като прабаба си, която, четох някога, 
летяла и
се закачила на рога на кравата - приятелка на майката на Мери.

И аз така години вече, подскачайки, танцувайки,
прелитам до луната и търся те и питам, но
мълчаливи риби са звездите...

Като разлято лятно вино са тези дни на юли. Плодовете са слънчеви, топли и дъхави. Още има череши, динята е навсякъде. Розов сок тече по лактите. Ухаят сладко пъпеши и кайсии. Целувките на жегата те оставят без дъх. Въздухът е плътен и лепне. Петимно за вятър петмезено пладне люлее лятната рокля. Не е сребърна шпора луната...Златна е, тежка е, пришпорва небето...Сутрин рано си припомням за кратко прохладата. Тъмнорозовото като разрязана диня утро се търкулва. Зората бърза, нощта се отдръпва...Лятното вино на юли пълни чашата на деня...Щедро.