Постинг
04.05.2018 14:37 -
Инна Кабиш/ ...зимой, когда страшно просто взглянуть в окно...
Автор: marrta
Категория: Лични дневници
Прочетен: 475 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 28.05.2018 12:44
Прочетен: 475 Коментари: 0 Гласове:
5
Последна промяна: 28.05.2018 12:44
Зиме,
когато е страшно дори да погледнеш навън,
не да тръгнеш нанякъде, свиден мой.
когато в утрините застоява се тъмното,
Накратко - родна е зимата (и сме си свои).
Когато аз, заедно с всички, слизам в метрото,
и в чантата си огромна нося войната и целия свят,
всички сълзи на света, цялото зло и доброто,
и йогурт, мляко, дори понякога хляб.
Когато с щурм - като крепост - превземам вагона,
където някак си се държа, някак дишам,
където права заспивам и виждам на сън,
че нашите още са живи, а ти не си си отишъл.
Където всичко и всички сме толкова близки, че
все нечия шапка ми влиза право в устата
разбирам тогава, че аз, всъщност съм той и те -
прости ми патоса, искам да кажа - ние сме на народа децата.
И, ако не ме гръмнаха на трийсет и пет,
и не се обесих тогава - на четирийсет и седем,
то трябва нататък някак да се живее -
не на инат или за нечия радост, с време.
Просто преминахме - билетът не можем да върнем -
и с всяка година изсветлява онази тъга
и точно сега е безсмислено да си тръгнем,
за старците няма кой да пророни сълза.
_____________________
Зимой, когда страшно просто взглянуть в окно –
не то что куда-то ехать, хороший мой,
когда по утрам за окном до того темно…
короче, нашей отечественной зимой,
когда я со всеми вместе иду к метро
и в сумке бездонной моей вся война, весь мир,
все слёзы мира, всё зло его, всё добро –
и йогурт, а иногда кефир,
когда я штурмом, как крепость, беру вагон,
где глупо держаться и трудно порой дышать,
где я засыпаю стоя и вижу сон,
где ты не ушёл и где живы отец и мать,
где все до того близки мне – со всех сторон,
что чья-то ушанка мне лезет упорно в рот, –
я вдруг понимаю, что я – это, в общем, он,
прости за пафос, имея в виду народ.
И если меня не грохнули в тридцать пять,
и если я не повесилась в сорок семь,
то надо дальше как-нибудь доживать
не чтоб назло или на радость всем.
А просто – проехали – всё – не вернёшь билет –
и с каждым годом светлее моя печаль,
и смысла теперь умирать никакого нет,
поскольку старых, их никому не жаль.
Инна Кабиш
когато е страшно дори да погледнеш навън,
не да тръгнеш нанякъде, свиден мой.
когато в утрините застоява се тъмното,
Накратко - родна е зимата (и сме си свои).
Когато аз, заедно с всички, слизам в метрото,
и в чантата си огромна нося войната и целия свят,
всички сълзи на света, цялото зло и доброто,
и йогурт, мляко, дори понякога хляб.
Когато с щурм - като крепост - превземам вагона,
където някак си се държа, някак дишам,
където права заспивам и виждам на сън,
че нашите още са живи, а ти не си си отишъл.
Където всичко и всички сме толкова близки, че
все нечия шапка ми влиза право в устата
разбирам тогава, че аз, всъщност съм той и те -
прости ми патоса, искам да кажа - ние сме на народа децата.
И, ако не ме гръмнаха на трийсет и пет,
и не се обесих тогава - на четирийсет и седем,
то трябва нататък някак да се живее -
не на инат или за нечия радост, с време.
Просто преминахме - билетът не можем да върнем -
и с всяка година изсветлява онази тъга
и точно сега е безсмислено да си тръгнем,
за старците няма кой да пророни сълза.
_____________________
Зимой, когда страшно просто взглянуть в окно –
не то что куда-то ехать, хороший мой,
когда по утрам за окном до того темно…
короче, нашей отечественной зимой,
когда я со всеми вместе иду к метро
и в сумке бездонной моей вся война, весь мир,
все слёзы мира, всё зло его, всё добро –
и йогурт, а иногда кефир,
когда я штурмом, как крепость, беру вагон,
где глупо держаться и трудно порой дышать,
где я засыпаю стоя и вижу сон,
где ты не ушёл и где живы отец и мать,
где все до того близки мне – со всех сторон,
что чья-то ушанка мне лезет упорно в рот, –
я вдруг понимаю, что я – это, в общем, он,
прости за пафос, имея в виду народ.
И если меня не грохнули в тридцать пять,
и если я не повесилась в сорок семь,
то надо дальше как-нибудь доживать
не чтоб назло или на радость всем.
А просто – проехали – всё – не вернёшь билет –
и с каждым годом светлее моя печаль,
и смысла теперь умирать никакого нет,
поскольку старых, их никому не жаль.
Инна Кабиш
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 11582
Блогрол