Още не е влязла, дет" се вика,

тази пролет със ръце на кръста,
още е на прага и се чуди,
още от вратата ни се люти,

със жилетка да е - 
че да не и пука,
ала тя кожух си е навлякла,
тя си е нахлузила ботуши,
с шал си е увила и ушите,
веждите и само дето стрелкат 
лястовици черни по стрехите.

Тази пролет нещо е сърдита,
но ще и помине бърже-бърже,
само да я вейне ласкав вятър,
само топъл дъжд да я размекне.

Скоро ще си разплете косите -
лъскави и тънички, зелени,
на ухото си ще бодне китка
и ще се усмихне...
още утре!

Мартааа, много ти обичам пъстроцветните и животворящи стихове! :)))
Чудна е твоята пролет с "веждите-лястовици", която "само да я вейне ласкав вятър" и ни скача в усмивките. :)))

"Скоро ще си разплете косите -
лъскави и тънички, зелени,
на ухото си ще бодне китка"

...само ни лъготят, че ще се стопли - утре, утре..."туй наше вечно утре, утре, утре"
Благодаря ти! :)

Ако още малко се забави, Марти:)

на нея не и пука на жилетката за нас, а ние да седнем да си разплетем нашите...а може и чорапите! :)

Тя честичко била си е сръдливка,
нали е женски месец,
затуй си е игривка.
Ще й мине,
цветята в градината са нацъфтели,
за пролетните й усмивки закопнели..
Загадките й вече се разплитат, Мартичка!
Поздрави сърдечни за твоята "Сръдла"!
И усмивки!:)))

време е вече да и минава -току-виж минала, без да и мине ;)

Макар и съвсем накрая, но сякаш те чу нашата многоуважаема - и взе да се пооправя. Ама и ти, Доре - като лоша свекърва ги редиш:)))
Много ми хареса!
Поздрави и усмивки!

От вчера е слънце, съвсем прилича на себе си вече. Дано!

Не притежавам никакви специални правомощия
над тялото на пролетта
и резедавите ѝ склонове.
Аз съм един завеян градинар
на няколко овошки,
които си говорят между редовете
с бяло слово.

Такъв сезон е пълен с много привилегии –
да назовава в цвят
или с ухание да сътворява рими.
А тялото на пролетта
е с вкус на бъдещи елегии
и аз съм само тъжен градинар,
който на шапката си кима.

Какво да правя с няколко овошки,
страници и книги?
Годините ми се надвесват,
сякаш са библиотека.
И аз си мисля – тялото на пролетта ми стига,
за да повярвам,
че дъждът от края на април
е сътворил човека.

И да повярвам,
че дъждът от края на април си ти –
жена, която ми чете листа
и тичинки,
и петолиния.
Жена, която азбуката на тревичките роди
и пише името ми със зелени букви
толкова години.

Какво да правя – текстът губи хоризонт
и ме заплита като крехкия бръшлян
с ръце красиви.
А аз съм само един тъжен градинар,
на който пролетта
съвсем случайно му отива.

И затова откъсвам цвят от стих,
който трепти –
сега се сещам,
че една пчела би свършила
чудесна работа.
И се залисвам с кошера,
докато мъдрите липи
ми светят през нощта и през деня
с едно и също тяло.

Николай Милчев