Привечер тя намята  дрезгавите ризи на здрача
по простора,
между тропоските от троскот
и огърлията син дим. 

Стъпва върху гърба на въздуха -
подпрял небрежно 
нежното небе
на невъзможните си рамене,

прибира си косите дръзки,
откъсва вестник
и започва неистово да търка
млечнобялото стъкло.

Луната.

Петната и са тъй неизлечими.


   

Тропоски от троскот - повтарям, повтарям - до откапване на езика - не се изтрива! Много ми харесаха! И тая луна с неизлечими петна, която жената - нали е жена - лъска с вестник! Прелест - почти като у Лорка! Прегръдка, мила Марти!

Неизличимо!

редактирам стари работи в последните месеци, сега като го прочетох, реших, че по-добре звучи "тропоските троскот"

Луната изгря такава голяма оня ден, на една ръка разстояние, подсети ме.

да не лъщи, да сияе :)