Постинг
08.05.2014 22:44 -
Пътуване
Автор: marrta
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1315 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 09.12.2014 22:04
Прочетен: 1315 Коментари: 3 Гласове:
3
Последна промяна: 09.12.2014 22:04
Татко ме изчака търпеливо да навърша четирийсет години.
Сигурно, прехвърлят ли четир"сетте, хората вече са възрастни. Сиреч пораснали. Значи не питат...
Всичко приемат, разбират, примиряват се. Вече са свикнали с тези неща - с пристигането, със заминаването. С разделите завинаги...С липсите. С всичко са свикнали, всякак се примиряват хората над четирийсет. Вероятно това се очаква от тях. Сигурно така трябва в този несигурен свят, дори да не разбираш. Опитни, навикнали хора. Със стаж в живота...
Животът е такъв, какъвто е. Хората пристигат и заминават. Качват се и слизат като пътници във влак от осемдесетте - с посрещачи, с изпращачи, с цветя, със смях и сълзи...Пълни са влаковете. Пътници са хората. Раждат се, за да пътуват през живота към смъртта. Гледката си струва.
Гледката е очарователна. Пейзажите се сменят, пътниците неусетно се променят, сезоните летят...Всеки пътник има своята крайна гара. Гара точка. Окончателна. Кръст. Ръст с криле.
Татко остана някъде там назад на гара ноември, преди осемнайсет месеца. Той остана, а ние пътуваме. Ние продължаваме с влака съвсем без да сме се пробвали да дръпнем ръчната спирачка, за да спрем пътуването. Да задържим времето, да останем за малко, да помислим какво всъщност искаме. Всичко се случва на път. Живот и смърт. Пристигане, заминаване. Четирийсет години въпроси, после спираме да ги задаваме. Зададени сме до последно. Задавени сме. Задавена съм. Не питам. Пътувам. Там някъде татко търпеливо ме чака.
ЕЛЕГИИ И ТЪРЖЕСТВА
Тайно се плашим от всеки възторг неуверен.
По е понятна тъгата - ненужна, но ярка.
Всъщност светът ни, така справедливо измерен,
просто не може на всеки да бъде по мярка.
Нервно живеем - а нервите станаха здрави.
Празнично светим - а празникът пак ни прескача.
Грижата само човек на човека подава
като излъскано в хиляди длани петаче.
Колко наивно закривах от срам синините
и по лицето лекувах тревожните знаци.
мигар са малко онези юнаци, които
носят усмивката, както се носят мустаци!
Нека, когато привърша гнева си безвреден,
като затръшна горчивата своя тетрадка,
най-талантливият вече да не е най-беден,
най-храбрият - да не живее най-кратко.
Най-красивият да е поне веднъж обичан.
Най-нежният да е най-сетне погален.
Най-мъдрият размисъл съвсем да не е трагичен.
Най-мъжкият разговор да не е непременно прощален.
Имам да чакам в този живот неизгледен.
Дълго ще чакам. Последна е мойта задача:
да се засмея. Но тъй да се смея последен,
че да се чува как повече никой не плаче..
Калин Донков
Сигурно, прехвърлят ли четир"сетте, хората вече са възрастни. Сиреч пораснали. Значи не питат...
Всичко приемат, разбират, примиряват се. Вече са свикнали с тези неща - с пристигането, със заминаването. С разделите завинаги...С липсите. С всичко са свикнали, всякак се примиряват хората над четирийсет. Вероятно това се очаква от тях. Сигурно така трябва в този несигурен свят, дори да не разбираш. Опитни, навикнали хора. Със стаж в живота...
Животът е такъв, какъвто е. Хората пристигат и заминават. Качват се и слизат като пътници във влак от осемдесетте - с посрещачи, с изпращачи, с цветя, със смях и сълзи...Пълни са влаковете. Пътници са хората. Раждат се, за да пътуват през живота към смъртта. Гледката си струва.
Гледката е очарователна. Пейзажите се сменят, пътниците неусетно се променят, сезоните летят...Всеки пътник има своята крайна гара. Гара точка. Окончателна. Кръст. Ръст с криле.
Татко остана някъде там назад на гара ноември, преди осемнайсет месеца. Той остана, а ние пътуваме. Ние продължаваме с влака съвсем без да сме се пробвали да дръпнем ръчната спирачка, за да спрем пътуването. Да задържим времето, да останем за малко, да помислим какво всъщност искаме. Всичко се случва на път. Живот и смърт. Пристигане, заминаване. Четирийсет години въпроси, после спираме да ги задаваме. Зададени сме до последно. Задавени сме. Задавена съм. Не питам. Пътувам. Там някъде татко търпеливо ме чака.
ЕЛЕГИИ И ТЪРЖЕСТВА
Тайно се плашим от всеки възторг неуверен.
По е понятна тъгата - ненужна, но ярка.
Всъщност светът ни, така справедливо измерен,
просто не може на всеки да бъде по мярка.
Нервно живеем - а нервите станаха здрави.
Празнично светим - а празникът пак ни прескача.
Грижата само човек на човека подава
като излъскано в хиляди длани петаче.
Колко наивно закривах от срам синините
и по лицето лекувах тревожните знаци.
мигар са малко онези юнаци, които
носят усмивката, както се носят мустаци!
Нека, когато привърша гнева си безвреден,
като затръшна горчивата своя тетрадка,
най-талантливият вече да не е най-беден,
най-храбрият - да не живее най-кратко.
Най-красивият да е поне веднъж обичан.
Най-нежният да е най-сетне погален.
Най-мъдрият размисъл съвсем да не е трагичен.
Най-мъжкият разговор да не е непременно прощален.
Имам да чакам в този живот неизгледен.
Дълго ще чакам. Последна е мойта задача:
да се засмея. Но тъй да се смея последен,
че да се чува как повече никой не плаче..
Калин Донков
Търсене
За този блог
Гласове: 11635
Блогрол
