Физическото ни оцелявaне е свързано с пари. Признавам.
Но духовното ни оцеляване е свързано с красотата. С това да съхраним сетива за красотата, която е навсякъде. Като събуждането на зеленото, което начева, което извира... Което съвсем сега започва. Отначало.



Трева. 
Нова. Чиста.
Остра. Права.
Зелена.
Удивителна.

Трева.

Цвят - живот!:)

Твоята трева е чуден зелен таралеж! :)))
Или фонтан от искрящите изумрудени мисли на земята-майка.
А ти Мартеничката с пола от лале, носеща пролетта в душата си.

Изпитах желание да събудя в мен зеленото, новото, чистото, устремено нагоре като острата трева...
Много хубав постинг! Винаги казваш с малко думи толкова много! А аз си поговорих малко с твоята тревичка:)

Свежи, зелени, красиви с отворени очи, като твоята трева! Слънчево и с настроение да ти мине денят!

Пак ми се падна да пия ранно кафе при теб :)
Всички сме така, като тревичката - гледащи към слънцето и в очакване на новото начало! :)

(защо на първия ми коментар ме писа *анонимен*, като съм влязла с парола???, повтарям, да се види, че съм аз :))

Навсякъде е - такава устремена, силна, възхитителна трева:)

Пролетно да ти е!

натаралежена е, с хъс за живот:)

Благодаря, Чудо!

за това призовава - да се възземем, подострим и се раззеленим;)Надеждата е зелена напролет. Обикновено я виждам синя, но в началото на пролетта е цвят трева

Не знам как става това с анонимността, би трябвало да не излизат такива коментари - генерално ги спряха преди време...
Свежо да ти е Бени. Зелено!

Тревата е за пример. Всяка пролет пробива, пониква, расте, лудва и после е навсякъде. Всичко е трева и очакване;

е бебешкото зелено - това и още малко по-слънчево, ама да не забравяме и копривеното - кървавозеленото ;) Махам ти с тревички.

Твоята трева няма име, но в нея светът се случва всяка пролет!
Поздрави!

едва прохождащо и изведнъж вече навсякъде - спирам се чак да се порадвам - такива гъвкави лъскави стръкове е протегнала тревата, такъв нежен зелен мъх е покарал

това е необятна дума- има си земя и небе, има си невидим свят, космосът на тревите уж ни е по-близък, а не го познаваме добре. Все бързаме, все газим...

Поздрави!

Уханна, цъфтяща, с цялото зелено на света. А твоята трева е наистина удивителна, виждаш как бърза, бърза нагоре!

Всичката е такава удивителна. Всеки стрък - удивителна - ! Пръстче, което сочи небето и вика - ето я, слиза, иде пролетта!

ЗА ЕСТЕСТВОТО НА ТРЕВАТА

Пониква в себе си тревата. И само в себе си расте.
Уж опростявайки нещата, дълбоко сложни стават те.
Дълбоко гущерче и мравка... Дълбоко паднало перо.
И капка от глухарче кратко, разляло своето сребро.

Пониква в себе си тревата. Овцата себе си пасе.
От млякото цъфти пчелата – пчелата вече е дете.
Ехти гласът на пъдпъдъка – със свойте хиляди лица.
Зелената велика мъка е дух на Божия овца.

Дори човекът е приседнал и със сломени сетива
мълчи над пашата си бедна и хрупка тънката трева.
Така единното начало се проявява всеки път.
И думите – с различно тяло – сами се пишат и пасат.

Така пътеката се свива и със бодил на таралеж
пришива младата коприва за обаятелния скреж.
И не пътека – миг от нея и миг от друго същество
ще продължат да се белеят като отчаяно ребро.

А от реброто ще възлезе жена с измамени очи.
И ще лети, и ще се плези, без нищичко да различи.
Тогава с правото на Господ тревата ще простре ръка
и сложното ще стане просто. Ако изобщо е така.

Николай Милчев